Железният светилник

Талев пише романа по време, когато семейството му и той самият са изселени в Луковит и описва реална случка на църковен бунт на Кусев срещу гръцки свещеници още в младежките си години в Прилеп.

Наскоро след голямата чума през 1833 година Стоян Глаушев напуска родното си село Гранче и отива в големия македонски град Преспа. Причината е, че двадесетгодишният момък неволно е убил хрътката на бея, нападнала кучето му.

Градът посреща новия си гостенин със слънчево зимно утро и топъл хляб и го привързва завинаги към себе си. Младият мъж се скита безцелно, преспива в един познат хан, услугва за дребни грошове на някакъв турчин. И така до момента, когато бива извикан по име, от улицата, от двайсет и пет годишната мома Султана, единствената наследница на прочутия хаджи Серафимов род. Името му е случайно налучкано, защото всеки втори селянин се нарича Стоян. Задачата му е да нацепи дърва в двора на вече рушащата се къща, а после да помага в работата из градината. Султана откликва на молбата на Стоян да му даде подслон и го настанява да спи в плевнята.

Така минават седмици. Стоян се прибира у Султанини късно вечер и става рано сутрин. Денем работи като помагач в една казанджйска работилница колкото за своя хляб и този на кучето си Шаро. Една неделя през пролетта Султана, която вече гледа с други очи на него, го хваща да прекопае градината. Тогава в двора влиза вуйко й Тасе, сърдит и начумерен. Въведен е от стопанката в разпадащите се хаджи Серафимови сараи, където тя живее с престарялата си баба хаджийка. След кратка разправия между племенницата и вуйчото, който я обвинява, че е станала за резил пред целия град, той си излиза още по-ядосан. А Султана поканва младия селянин за пръв път на обяд в дома си.

Говори се, че още дядото на хаджи Серафим е имал несметно богатство. Авантюрист по душа, той търгувал из Македония и Гърция, чак до Атина. Казвал се Марко. Имал седем дъщери и син Огнен. Няколко пъти загубвал богатството си и пак го спечелвал. Суров и смел човек, убили го арнаути някъде към Корча. Синът подхванал бащиния занаят с променлив успех. Оженил се и нарекъл първото си дете Серафим. Умрял млад. А Серафим, тъкмо вкусил сладостта на науката, още дете, се принудил да седне в бащиния си дюкян. Оказал се способен търговец. И той като дядо си Марко на няколко пъти горял, фалирал, спечелвал наново. Синът му Васил обаче тръгнал по лош път – пропил се. След като се родила дъщеря му Султана, се разболял и умрял. А баща му Серафим загубил вкус към търговията и след поредния пожар в дюкяните си легнал болен и не могъл да надвие смъртта. Оставил сами шестгодишната си внучка и жена си хаджи Серафимица.

Дълго време старата чорбаджийка живяла неразумно и разточително. Но когато Султана поотраснала, тя взела нещата в свои ръце. Принудила баба си да й даде ключовете от скриновете и преброила жълтиците, които са им останали. После въвела строг режим на икономии в разходите. Така минали няколко години. На шестнайсетгодишна възраст получила предложение за женитба, но отказала. Според самата нея женихът не бил достоен да влезе в хаджи Серафимовия дом. После никой не я потърсил. Излязло й име на горделива мома. А имало и друго: за бедните в Преспа тя била от прекалено голям род, а за богатите – много бедна.

Стоян идва в подходящ момент и Султана решава той да й стане мъж. Нищо че е селянин, нищо че ще се изправи срещу цялото обществено мнение на Преспа. Двамата се венчават според патриархалния морал. Дават откуп в общината, защитават името и честта си. Всичко се прави под вещото ръководство на Султана. Самата тя разпределя строго ролите в дома. Изпраща мъжа си на работа в чаршията, върти къщата. Когато умира баба й хаджийка, я погребва с достойнство. Едно след друго им се раждат децата – Коста, Лазар, Манда, Нона, Катерина. Други две умират още като пеленачета, но такъв е животът...

Султана налага Стоян като майстор в преспанския еснаф въпреки съпротивата на другите. Тя го кара да се отдели от своя майстор Кочо, тя го учи да брани новооткрития си дюкян дори и със силата на дървото. А селянинът Стоян има достатъчно физическа сила. Султана му дава душевна сила и равновесие в живота. Под нейните вещи ръце той е като пластилин. Благодарение на жена си става собственик със златен занаят. Родът се възмогва с общите усилия на двамата.

За Преспа настават по-добри дни. Оживяват се занаятите и търговията. В местната община четиридесет и пет годишният патриот Климент Бенков все по-успешно се противопоставя на старите чорбаджии и на гъркоманите начело с Аврам Немтур. По негова инициатива решават да построят нова църква. Това обаче минава през поредица от рушвети, които трябва да дадат на турските управници – от Преспа до Цариград. И през упоритата борба на Климент срещу гъркоманския уклон на новия владишки наместник грък, изпратен от владиката в Битоля. Наместникът е дошъл да купува души и да служи на гръцката кауза. Когато Лазар, синът на Стоян и Султана, е тринадесетгодишен, наместникът и Аврам Немтур го забелязват в килийното училище на даскал Божин. Предлагат на родителите му да го преместят в гръцкото училище, а после те ще го изпратят чак в Атина. Климент Бенков, който им е съсед, забелязва идването им и веднага се намесва. Лазар и неговият син Андрея, казва той, ще учат в българското училище в Охрид. Завежда ги сам и ги настанява. А наскоро след като се завръща оттам, умира от туберкулозата, която отдавна разяжда гърдите му.

По това време в Преспа пристига един рилски монах да събира помощи за манастира. Вечерта той остава да преспи в дома на Глаушеви. Надълго и нашироко им разказва за миналото величие на България. Осемгодишната Катерина се възхищава на големите му бели ръце. А шестнайсетгодишният Лазар е жегнат от патриотичното му слово, което бие като чук в душата му. На другия ден по заповед на каймакамина монахът е изгонен от Преспа. Но духовните следи от престоя му в града остават.

След още две години, прекарани в българското училище в Охрид, Лазар се връща у дома като най-образования преспански младеж. Сестрите му Манда и Нона, както и брат му Кочо, се задомяват, а Катерина се замомява. Тя е приятелка на ослепителната красавица Ния, дъщерята на Аврам Немтур, и на Божана Бенкова, сестра на Лазаровия другар Андрея и дъщеря на починалия Климент. В техния кръг влиза и Стойна Нунева – едра и недодялана мома, но работлива и всеотдайна. И също влюбена в Лазар като и другите две. Така тя се превръща в излишен придатък на любовния триъгълник, с важна функция в развитието на сюжета обаче.

Лазар започва да работи в дюкяна на баща си, но явно тази работа не е за него. Веднъж той си залива крака с разтопен бакър. Повече обича да посещава читалището, където около него се събира група от млади люде. Майка му Султана го разпитва какъв иска да стане. Лазар е категоричен – нито поп, нито калугер. Постепенно той се превръща в народен водач и трибун и в отсъствието на починалия Климент довежда до успешен край строежа на новата църква. Пред събралия се многоброен народ разказва притчата за калугера и шиника, под който стои притиснат българският народ. В образа на първия преспанци разпознават гръцкия наместник. Архимандритът (такава е църковната титла на наместника) го кани на разговор в читалището, но Лазар му се противопоставя дръзко и достойно. В негово лице, както и в това на Аврам Немтур, той вижда врага.

А Ния, единствената дъщеря на чорбаджията гъркоман, моли баща си да вземе Лазар на работа в дюкяна. Влюбена в него, тя се надява това да ги сближи. Напразно. Деликатно, но твърдо, Лазар отказва на изпратения да преговаря с него хаджи Захария Мирчев. Вместо това той дава твърдата си дума на Божана Бенкова да се венчае за нея. За неудоволствие на майка си Султана, която предпочита по-богатата и по-красива Аврамова щерка. Но Божана се разболява от болестта на баща си и след известно време умира. А Ния е изпратена от обидения Аврам при леля си в Битоля.

В Преспа пристига прочут майстор дърворезбар на име Рафе Клинче, за да издяла иконостас за новата църква. Лазар предлага на общинарите да го настани временно у дома си. Майсторът е нередовен човек и пияница, но изключително даровит художник. В трийсетгодишния Рафе се влюбва шестнайсетгодишната Катерина и тайно му се отдава. Когато майка й Султана разбира, че е забременяла, тя отива при една туркиня знахарка и взема биле за помятане. Отварата се оказва смъртоносна за Катерина. Погребват я наскоро след приятелката й Божана.

Пролетта идва в Преспа буйна и неудържима. Народът се отърсва от застоя на зимата и се изправя като един срещу гръцкото богослужение в църквата, воден както винаги от Лазар Глаушев. Чорбаджи Аврам Немтур и наместникът решават да прекършат устрема на хората, като изпратят наемен убиец на водача им. Вербуван е срещу пари турчинът Али, който има стара разпра с Лазар – пак за Ния, дъщерята на Аврам. Сега чорбаджията го прикотква и го подучва да му тегли куршума. Но Алията успява само да рани Лазар, макар да стреля от три-четири крачки зад гърба му на улицата. В решителния момент от убежището си изскача Стойна Нунева и хваща убиеца със силните си ръце. Тя всяка вечер чака прикрита Лазар, за да го наблюдава тайно.

Турчинът избягва от местопрестъплението, а раненият оздравява след дванадесет дни борба със смъртта, усърдно обгрижван от майка му. За кратко време Султана преживява две смърти, но не пада духом. Изправя се като боец за последна битка. А Лазаровият другар Андрея Бенков повежда двеста-триста души, които позорно изгонват наместника от Преспа. Убиецът Али е покровителстван от каймакамина и подучен да избяга в Стамбул. Но преди да замине, той подпалва дюкяните на Аврам Немтур, понеже е отказал да му изплати цялата сума за неосъщественото убийство. Чорбаджията получава удар и ляга на смъртно легло. Ния се връща от Битоля, а в края на лятото осиротява. Бедността й премахва последната пречка Лазар да се ожени за нея, защото той не иска да бъде Аврамов зет и да ползва богатството на идейния си противник.

За сватбата на Лазар и Ния майстор Рафе Клинче довършва иконостаса на новата църква. Чудна дърворезба, чудно изкуство! Преплетени клонки и кацнали птички върху тях, които пеят като живи. Когато сватбарите излизат, майсторът въвежда в църквата пред олтара Стойна Нунева, за да й покаже нещо скрито. На иконостаса са изваяни неговият образ и този на Катерина. Последният се вижда обаче, когато към него се поднесе светлината на свещта. Така както животът на Глаушеви е видян символично на светлината на железния светилник в дома им. А отдолу има дата: град Преспа, месец декември, лето господне 1864-то. „По това ще ни познават людете некога, ще ни знаят...” – казва майсторът. После оставя момата, излиза навън и се ослушва. По плочите на притвора се чуват стъпки.

„Иконостасът“ е български игрален филм (драма) от 1969 година на режисьорите Христо Христов и Тодор Динов, по сценарий на Тодор Динов и Христо Христов. Оператор е Атанас Тасев. Създаден е по мотиви от романа „Железният светилник“ на Димитър Талев. Музиката във филма е композирана от Милчо Левиев.